Вървях безцелно, знаех, че съм излязла извън пределите на града.Трябваше ми време, за да си събера мислите.Напоследък това се случваше рядко.Прашният път се издигаше все по-нависоко, а аз безрасъдно го следвах, водена от любопитството си.
В мига, в който прекрачих огромния камък, застанал на пътя ми, се озовах на най-прекрасното място.
Може би беше смешна ирония, че точно сега слънцето залязваше, но сякаш бях влязла в онези картички с нереални снимки.Седнах на един огромен плосък камък, почти на края на скалите.Бегло се замислих, че всъщност мога лесно да падна от тук.Обгърнала коленете си с ръце, се загледах право в далечината, като се оставих на топлината на слънцето.
Стреснах се, щом чух звуците от нечии стъпки зад мен.Може би ми се бе причуло.Кой идваше тук...